Рай е име на куче.

Имам склонността да взимам спонтанни и необмислени решения за разни по-сериозни неща. Не говоря за нещо от типа на това да се напия с приятели и както си седим на масата с 3 празни бутилки вино и една пълна до половина, придружавани от 2 джъмбо пици Доминос, да решим да си купим самолетни билети, за да се натресем изневиделица на приятелката ни, живееща в Брюксел. Това не. Такъв тип необмислени решения са абсолютно страхотни и тези от вас, които изпитват трудности с практикуването им, съветвам да се опитат да прескочат трапа на комфортната зона и да букнат билета. Яко е. I kid you not.

Когато обаче решенията касаят нещо по-отговорно, е хубаво преди това малко да се поседне, пък да се помисли, пък тогава да се реши. В никакъв случай не съм привърженик на това мисловният процес да отнема прекалено много време, защото кучето си лае, керванът си върви, един мармот завива шоколада в станиол и накрая нищо не се върши. В конкретния случай, за който след малко ще започна да говоря в детайли, аз станах и реших. Добрата новина е, че обстоятелствата така се стекоха, че все пак ми се наложи да поседна и да помисля преди да взема решение. Ако бях действала на момента, пак щях да съм щастлива, ама щеше да ми е малко по-тегаво. Решението – един ден през септември 2018 г. се събудих и си казах:

„Ще си взема куче.“

Обстоятелствата, които ми попречиха тогава да материализирам веднага тази спонтанна мисъл, бяха финансови. Аз съм от онези млади, образовани, работещи хора, които са абсолютно безотговорни по отношение на личната им парична политика. Тогава някак си усетих, че със сто лева до заплата, до която остават 12 дена, няма да ми се получат нещата. На следващата заплата обаче вече няма какво да стане, взимам си Бигъл, кръщавам го Райчо и започвам ново житейско приключение. Стартът на такова приключение обаче е сериозна работа, защото в Брюксел ще отида, ще пообиколя и ще се върна, докато кучето връщане няма. Крайно излишно е да казвам, че то не е като рибките, за които съм убедена, че почти всеки от вас е имал в предучилищната, като компромисно решение да се вземе някакво животно вкъщи. В мига, в който кучето се озове в ръцете ти, ти мигновено ставаш целия му свят и от теб се иска, освен да го галиш по коремчето, да се грижиш за него no matter what. Мога да изброя 100 неща, с които трябва да си готов да се съобразиш, преди да си вземеш куче, но вие сте умни хора и няма да ви затрупвам с ненужно изброяване на логични факти.

Аз бях премислила тези 100 неща и си казах, че съм абсолютно окей. Живея сама, има къде да го гледам, освен работата ми със стандартно работно време от 9.30 до 18.30, която имам като по-сериозен ангажимент, съм айляк като цяло и животът ми напълно предразполага за появата на куче.

Каква порода обаче?

Не съм държала кучето ми да е марково, но онази сутрин Бигълът беше породата, която усетих, че е моята. Исках куче с моя темперамент, по-палаво. Започнах да чета задълбочено и от това, което прочетох, установих, че куче от тази порода, дори и с моя неангажиращ начин на живот с едната му работа, у нас няма да живее както му се полага. Мен по цял ден ме няма, то ще вилнее, ще вие и ще станем един порочен кръг от АЗ-КУЧЕ-СЪСЕДИ, които взаимно ще си вгорчаваме живота. Колкото и голям да е един апартамент, от статии, форуми и от хората от OLX, които продаваха бигъли (на които звъня майка ми да ги разпитва), разбрах, че той никога няма да е достатъчно голям за такова куче, което да стои по цял ден затворено в него. Стигнах до заключението, че на Бигъла му трябват много пространство и повече човешко присъствие, отколкото аз мога да осигуря, и се отказах.  

Джак Ръсел.

Това ще е. Познавам 5 човека с Джак Ръсел, попитах ги да си взема ли, те ми казаха не си взимай и тази идея както бързо дойде, така и си отиде.

Това, което се случи после беше „трети път за щастие“. Бая разпитвах приятели и познати, докато един ден Кавалер Кинг Чарлз Шпаньол събра доста позитивни мнения. Аз седнах, зачетох се и установих – това е моето куче. След месеци в чудене, породено от липсата на спестени пари, реших, че е време за действие. Писах в една то 10-те групи за кучета във фейсбук, в които членувах, че си търся мъжко бебе Кавалерче. Една жена ми писа „Имам“, аз й казах – „Взимам“. След месец и половина, в неделя в 11 вечерта, кучето дойде. Както споменах, първоначалното решение беше то да е Бигъл и да се казва Райчо. Породата претърпя 1-2 промени, но за името бях абсолютно категорична. Тъй като срещнах известен отпор от семейство и приятели срещу моите кръщелнически решения, реших да бъда малко по-обрана и да го кръстя Рай. Райчо да го наричам само когато го обичам твърде много. 

И така, Рай дойде при мен и това е толкова яко. Толкова разтоварващо. Толкова благодарно. Толкова полезно. Толкова ужасяващо, когато ти се изпикае на втория ден на новия матрак, но на фона на всичко останало, какво ми пука.

Рай е весел, хитър, щур и е мой приятел.

Ако има вдъхновени и решени да поемат по моя път – давайте! Помислете го, но не прекалено дълго. Когато купувате спонтанни билети за Брюксел обаче, да не забравяте, че вече имате куче 😉.

%d блогъра харесват това: