Как така четете това?

Още от началните трепети в първи клас, в училище се обособяват два типа деца. В последствие, с течение на живота, сегментацията става все по-разнородна и идва момент, в който не може да ѝ хванеш края, но в началото категориите човеци са две. Едната категория са деца, които са „добри по математика“, другата  – тези, които са „добри по литература“. Тъй като в момента определено не кодирам, а съм отворила най-прост Word, сигурно ще се сетите, че аз бях от втория тип.

„Много хубаво пише Красето, дай да ти покажа едно есе, на което госпожата ѝ писа пълно 6!“

Ето така, окрилена от хвалбите на предимно майка ми, следвана плътно от леля ми и двете ми баби, аз израстнах със самочувствието, че писането ми се отдава. Мога го, отвътре ми идва.

На 13 започнах да пиша стихотворения и към момента имам безумно много папки, в които отлежават пожълтели листове от последните страници на тетрадките ми с моята ранна поезия. Навремето я възприемах като абсолютно гениална, сега през 2019-та като я чета не съм много щастлива от написаното, ама като за онези години да кажем, че е ставала. Едно от моите ту ду-та е да я възродя като запазя хубавите ми хрумки за рими, метафори и други изразни средства от преди 2010-та и ги вплета в нещо малко по-интелигентно написано.

„Ама остави си ги така бе, ти тогава така си го чувствала, от сърце си го написала, истинско, чисто….“

Майка ми. Вечният ми фен. Сега се замислям, че писанията ми са единственото, за което никога не ме е осъждала, а говорим за човек, който е вървял с фон дьо тен след мен като излизам и ме е молила да си сложа, защото не можело така с това бяло лице да излизам да плаша хората. Не искам да оставям впечатление, че е мега критикарката, ама си мрънка жената,  по 500-600 пъти в годината се правят разни забележки.

Но не и за това, което пиша. И така, от първи клас, та до ден днешен, аз съм израстнала със знанието, че писането е моят дар от съдбата. За този дар от съдбата винаги съм си мислела, че ще ми помага в професията и навремето, когато за попаднах в рекламна агенция да акаунтствам си мислех, че в ролята си на копирайтър, която трябваше да играя понякога, съм абсолютно неотразима. Да ви кажа обаче, слабички ми бяха копитата, няма да лъжа. Копирайтът трябва да е подчинен на определени правила, с които аз много много, абсолютно непрофесионално, не обичах да се съобразявам. Пък да познаваш бизнеса на клиента, пък да му влезнеш в стила, пък да видиш конкурентите какво и как говорят на хората, пък търговски ли цели гониш, или искаш по-имиджово да представиш нещата. Цял набор от реалности, които трябва да предвидиш, преди да напишеш на билборда „ДО -70 ПРОЦЕНТА НАМАЛЕНИЕ!“. Мисълта ми е – копитата ми бяха лоши най-вече заради това, че си ги пишех в моя стил, както го усетя и когато се наложеше да се съобразявам с това търговска ли е целта или не, аз някак си губех моята суперсила да създавам текстове. Да не говорим, че на всичкото отгоре, в началото хал хабер си нямах какво е копирайт.

Сега, това което се случва е следното – седя си аз на лаптопа и пиша каквото искам, без да ми дреме има ли call to action в заглавието, защото пиша за моя собствена радост. Именно това, че за мен е радост да пиша, е поводът за създаване на тази моя първа статия, която четете благодарение и на решението ми да създам сайт, в който публично да споделям разни работи.

Почвам блог, както се казва.

Основната причина да взема това решение е, че имам страшно много написани неща, които по времето, когато съм ги писала, са ми давали комфорт и са ми помагали да изразя себе си в моменти на радост и тъга. Предимно тъга, ако трябва да съм честна, имам  мега много сърцераздирателни поеми за, разбира се, несподелената любов. Осъзнах обаче, че аз трупам ли трупам разни листове и уърдовски файлове, които си седят просто ей така без да функционират и си казах „Я да взема да ги публикувам някъде“. И ето. В този така добре развит дигитален свят, който ни е погълнал със своята онлайн паст, щом всеки олигофрен вече може да създава съдържание и да го показва на света, значи и аз мога да го направя. Казвам олигофрен, с дълбоко извинение и уважение към хората, които вече са се утвърдили като интелигентни професионалисти и любители в амплоато си на блогъри, но аз към този момент на прохождаща повече се чувствам като нещо от типа на Мис Тигрова, отколкото като Марк Менсън.

Като споменах преди малко сайт. Както се досещате от старателно подбраното заглавие на домейна, аз съм гледала всяка серия на „Сексът и градът“ по 4385 пъти. В този сериал Кари Брадшоу с писане на колонка във вестник си позволяваше някак си да притежава безобразно количество обувки за по 400 долара чифта. Нямам идея как се постига това, към момента не си представям да продавам писанията си, но ако някой ден нещо във вселената се случи и някой реши да ми даде пари за тях, аз ще се радвам и на чифт Nike-ове на намаление.

За какво мисля да пиша и вие евентуално да четете?

На същия принцип както добрите стари времена, когато писането го правех само и единствено за себе си, смятам, със сравнително каруцарския ми речник, да пресъздавам това, което ме вълнува. 

По всяка вероятност ще говоря за реклама, за книги, барове, разни държави, в които съм била и разбира се, ще говоря за секс, защото това ми е най-любимата тема на земята. Ще публикувам стихове и ще боготворя Бионсе и се надявам в някакъв момент все пак да кажа нещо интересно.

В началото, когато реших да създам блога, подходих много емоционално и исках да започна да публикувам на секундата и на принципа с копирайта отново да подходя малко непрофесионално. Реших обаче да изчакам моментът на истината да узрее, да си събера мислите. Да предположим, че този момент вече е дошъл, така че Enjoy!

%d блогъра харесват това: